< Обратно към Шалът на приемането

Шалът на приемането: Хора-книги

В рамките на проекта отваряме специално място за разговор по темата психично здраве – като адаптираме глобалния формат Human Library, който създава сигурно пространство за открит диалог по теми, натоварени със стигма и стереотипи. В дните преди изложбата всеки може да се запише за неформална среща с “човек-книга” със специфичен опит в сферата на психичното здраве. Предвидили сме два типа срещи - живи, и онлайн. Запълването е на принципа първият печели – само първите 4ма записали се за конкретен човек ще получат мейл с потвърждение и детайли около провеждането на срещата.

На живо

Илия Темелков (тема: бърнаут)
Обичам да пиша и през годините съм го правил за разнообразни издания, като любимата ми темата са технологиите и тяхното влияние върху хората и живота ни във всички негови сфери. През 2018 избягах от сбъднатата си професионална мечта, за да се спася от бърнаут, който ми дойде сякаш от нищото. Днес продължавам да се уча да обичам себе си повече от работата си, която най-вероятно няма да избяга.

Борислава Христова (тема: биполярно афективно разстройство)
Пожелах да се включа в тази инициатива, защото баща ми дълги години страдаше от биполярно афективно разстройство и аз се грижех за него. За съжаление едно такова заболяване травмира не само страдащия, а и до голяма степен неговите близки. В България има огромна нужда от промяна в мисленето и стратегията не само към психично болните, но и към всички свързани в този омагьосан кръг. Трябва да се говори, да се нормализира този разговор, да се подкрепят хората да потърсят своевременна помощ и да се измие срама от този тип заболявания. 

Надежда Цветанова (тема: самоубийство)
Баба ми, която се грижеше за мен в продължение на много години, беше загубила съпруга си, също уважаван и обичан в града учител, малко преди да се родя. Самоубийство след дълъг период на депресия. Едно десетминутно излизане на баба ми до магазина било достатъчно. Кладенецът, през който дядо ми преминал в другия възможен за него свят, бил запушен и заровен (по мое време цветята в градината сякаш нямаха памет за мястото и си растяха на воля). Вещите, дрехите, документите - с малки изключения - били изгорени от баба ми дни след самоубийството (по мое време къщата дишаше и живееше сякаш нов живот; само няколко снимки напомняха за някогашните обитатели и дните им заедно). До собствената си смърт на 97 години баба ми така и не се почувства свободна да говори за случилото се. 

Кристина Д. (тема: депресия)
Бих казала, че моята история започна някъде пред 98 година, когато баща ми си отиде. Мисля, че дори за най-близките ми не беше ясно, че буйният ми нрав, непостоянството, лесно-провокираща се агресия, не са просто приумици на тийнейджърство. С годините тези качества се задържаха и, в някои отношения, се задълбочаваха. Две деца и два провалени опита за семейство по-късно, за първи път потърсих помощта на психолог. Няколко години работа с нея ми помогнаха да разбера повече за себе си, да дам прошка на себе си и някои от най-близките си. За съжаление, не почувствах достатъчна сила, за да преборя някои от най-тъмните си аспекти. В моменти на безсилие се боря със силно желание да нараня (себе си, най-вече). След консултация с психиатър, медикаментозна терапия ми помогна да преодолея усещането за тревожност и черната дупка на депресията. Цената на това беше да пожертвам досегашната си кариера поне за известно време и да си дам почивка.

Юлия Георгиева (тема: зависимости)
Работя в сферата на зависимостите и ужасно ясно виждам колко е неглижирана тя и с колко зверска болка и неразбиране се сблъскват хората с такива проблеми. Надявам се говорейки за това да почувстваме топлината, от която всеки има нужда. 

С. Ч. (тема: посттравматично стресово разстройство, депресия и паническо разстройство)
На 16 бях диагностицирана с посттравматично стресово разстройство, и съпътстващи депресия и паническо разстройство. Не мога да опиша болката, празнотата, срамът, вината и отчуждението, които изпитвах години наред. Поглеждайки назад, с цялото си сърце ми се иска да можех да прегърна онова ми аз, което се молеше да спре да съществува. Чрез терапия, лекарства, теоретични познания и контакт с други хора с психически травми, днес се чувствам сравнително спокойна и обнадеждена. Знам, че пътят към уравновесения живот с психически проблеми е низ от добри и лоши дни, но диагнозата не е присъда. На 16 смятах, че животът ми е приключил и до скоро дори не можех да си представя да се чувствам добре. Колкото и имагинерно да звучи, след като натрупах достатъчно себепознание и методи за справяне с “лошите дни”, животът в настоящето и мечтите за бъдещето престанаха да се усещат илюзорни. 

Ива Колева (тема: депресия)
Аз съм осиновена и откакто го разбрах преди 16 години, започнах да ходя на терапевт. Имам няколко сериозни депресивни състояния зад гърба си. През 2016-а година лежах една седмица в Русенския психодиспансер след тежка раздяла. Мога да бъда полезна с разказ за депресията от първо лице, както и да посоча стъпките, които на мен ми помогнаха да се справя.

Ива М. (тема: депресия)
Преди години щях да нарека моята болка глезотия, която ще премине, ако достатъчно дълго не ѝ обръщам внимание. Ако игнорираш проблема, той сам се решава. Така казват. Проблемът обаче не просто не минаваше, ами набъбваше. Превръщаше се в черно петно, което се настаняваше все по-комфортно в психичното ми пространство. Хранеше от всякакви невъзможности да го погледна в очите, от което произвеждаше още от тях и още от себе си. До такъв момент, в който съществуването ми се беше превърнало в един непоносим ужас. Да ме няма звучеше като все по-примамливо решение. Отскоро се уча да говоря за черното петно и все още изпитвам затруднения да назовавам измеренията му. Диагнозата депресия продължава да не е точно моята дума, но през усилията да се науча да говоря за състоянието си, дадох име и някакъв временен образ на чувства, страх и болка. Вече не е онзи проблем, който просто ще отмине. Говоренето не го прави по-малко ужасно като преживяване, но го прави малко познато. А познатото не е страшно.

Онлайн по Zoom

Диляна Т. (тема: паническо разстройство)
Страдам от паническо разстройство/страхова невроза вече 10 години. Минала съм през много и различни състояния през това време: на медикаменти, спиране на медикаменти, периоди без медикаменти, релапс, паник атаки, психотерапия и още. Мисля, че имам доста опит в живота с паническо разстройство. Мога да разбера хората, които се чувстват объркани и уплашени, минавайки през такива неща. 

Николай Бойков (тема: шизофрения)
Работил съм като готвач, изкопчия, чистач, строителен общ работник, товарач на камиони, преводач в шивашки завод, библиотекар, преподавател по унгарски, доброволец в социален център за шизофреници, журналист, писател, модел в Художествена академия, разпространител на книги и вестник, страньор, уредник, книгопродавач, книгопреводач, охранител, мияч на прозорци, детегледач, куриер, франчайзодател, асистент PR и реклама, личен асистент на човек с двигателни затруднения, частен учител по български, частен учител по унгарски, редактор, наглеждащ котки, обгрижващ куче, сервитьоробарман, анкетьор, детегледач на дете със синдром на Даун, разхождащ се из града с мъж с ментална изостаналост. Психиатрични диагнози през годините: шизоактивна психоза, шизофрения, псевдо маниен синдром, циклофрения, биполярно афективно разстройство. 

Вяра Д. (тема: биполярно афективно разстройство )
Казвам се Вяра и съм диагностицирана с БАР. На 27 години бях, животът ми вървеше нормално и реших да замина за чужбина, да уча, да се развивам и – бам, там дойде първата криза, като гръм от ясно небе, болници, 6 месеца възстановяване. Върнах се към себе си, възстанових се напълно и грабнах живота си в ръце. След 6 години срещнах мъжът-мечта (с панически атаки), решихме да имаме детенце и в седмия месец от бременността дойде втората криза (поради спиране на хапчетата). Възстановяването с ревящо бебе на ръце беше много трудно. И така 4 години след това, с жажда за живот и големи, любопитни очи, вървим все напред. 

Десислава Пътева (тема: хранителни разстройства)
Психичното страдание се е проявявало чрез хранителни разстройства в различни етапи на живота ми. В ученическите години, когато бях подигравана заради закръглените си форми, развих булимия. А когато мои близки започнаха да се радват на това колко съм отслабнала, разбрах, че съм се въвлякла в нещо илюзорно, което може и да ми дава одобрението на другите, но всъщност руши здравето ми с огромен замах. Успях да преодолея проблема сама. 

Симона К. (теми: депресия, тревожност)
Страдам – въпреки че не харесвам тази дума – от рецидивиращо тревожно депресивно разстройство. Което значи, че през някакъв период от време изпадам в тежка депресия и тревожност. С много усилия (и лекарства) се връщам към "нормалното" си състояние. Отделно от това, работя в сферата на човешките ресурси, завършила съм 3 висши образования и много обичам да танцувам, да спортувам и да общувам.

Цветодара Йорданова (тема: бърнаут)
Цял живот борба и гонене на цели, всички от които постигнати, докато не дойде деня, в който не можех повече. Аз просто не можех да продължа. Не можех да направя и няколко крачки, без да се разплача. Отидох на лекар и му споделих това. Казах му, че или трябва да ми даде някакво хапче, или болнични, защото не мога повече. Определиха ми диагнозата "бърнаут" и доста време не бях себе си. За моя огромна радост вече съм по-добре, но това изживяване ми взе нещо. 

Румяна Писанчева (тема: тревожност)
От тийнейджърските си години страдам от постоянна тревожност, която се бях научила да крия – от срам – дори от себе си. От време на време тя избиваше в паник атаки, които аз още по-умело закопавах и се предструвах, че не съществуват, докато един ден, като ударена с парцал, осъзнах дълбочината на способността си да забравям или игнорирам важни неща, които се случват с мен. Искам да разкажа на повече хора, че anxiety не е проблем, който може да се реши само с воля, "стегни се", "просто се отпусни", "карай го леко" и "мисли позитивно". Че приемането от околните е важен лек, а пътят към облекчаването на страданието, към приемането на себе си такива, каквито сме, е безценен път към опознаването на себе си. 

Екатерина Воденичарова (теми: обсесивно-компулсивно разстройство, депресия, бърнаут) 
Психичните ми проблеми започнаха с грижите за дядо ми в последните месеци от живота му и по-скоро безсилието, че не можех да му помогна. Оттогава се боря с ОКР и тежки моменти на депресия. Години след това получих burnout, който доведе до автоимунно заболяване и редица здравословни проблеми. Срещнах и следродилната депресия и близо 9 месеца живях със самообвинение, че всичко, случило се в родилна зала, е изцяло по моя вина – докато не се престраших и не започнах да търся информация и да обсъждам преживяното с медицински лица. 

Теодора П. (тема: грижа за близък)
Бих искала да поговоря с някой, който като мен се е чувствал самотен и изолиран в детството си. Който не е можел да формулира проблема, но му е липсвала дълбока привързаност и сега - като възрастен, се опитва да запълни тази празнина. Майка ми, която почина наскоро, имаше психично заболяване. Разбрах много късно, защото никой не говореше за това. Започнах да посещавам терапия и едва тогава разбрах, че тя има сериозно психично страдание - вероятно параноидна психоза. Опитах се да говоря с нея, да я убедя, че има нужда от помощ и че ако се лекува, ще изпита облекчение. Но това е заболяване, при което страдащият не осъзнава, че е болен и отрича до край, дори обвинява, че се опитваш да му навредиш. През цялата си зряла възраст се учех да живея с това и още се уча, въпреки, че майка ми вече не е с нас. 

Дарина Б. (теми: депресия, тревожност)
Диагностицирана съм с ендогенна депресия, която върви паралелно с паническо разстройство и anxiety. В пакет с всичко това съм empath, и преживявам и резонирам всичко, което се случва около мен. Бих искала да споделя как протича живота с постоянно anxiety и тревожност, които причиняват симптоматика. Също, отказа на обществото да разбере и да приеме тези състояния за заболявания, които не са много по-различни или безобидни от, да използвам съвременното клише, грипче. Искам да спрем да бъдем наричани луди или "супер чувствителни".

Корнелия П. (тема: грижа за близък)
Аз съм майка на прекрасна 1-годишна госпожица и съпруга на всеотдаен и любящ мъж, който има психично заболяване. Знаех за състоянието му от самото начало на лудата ни и бързоразвиваща се връзка, и макар да бях чела за този вид заболявания, реалността ме хвана неподготвена, когато с 5-месечно бебе се оказах във вихър от скандали и мъж до себе си, когото не познавам, който не беше моят мъж. За щастие, получих подкрепата на семейството му и той бързо се възстанови, но сега знам че тези състояния са коварни именно защото бавно и незабелязано се промъкват и открадват любимите хора.

С. П. (тема: депресия)
Здравейте. Аз съм щастлив човек с чудесно семейство и малко бебе, за което се борих много дълго. Живея с рецидивираща депресия от години. От една страна това е страдание, измерено в симптоми, замръзнало време, срещи с лекари, терапевти, медикаменти, неразбиране. От друга страна е страдание като борба и търсене, като път за себепознание и промяна, като развитие на емпатия, като различаване на важно и неважно, като прошка към себе си и другите. Моята депресия е една от многото части на живота ми. Тя не ме определя. Депресията може да изкриви до крайност начина, по който възприемаме света, но не може да ни отнеме човешкия избор и смисъл, ако ние самите откажем да се предадем. 

Екатерина Вебер (теми: бърнаут, депресия)
Аз съм със синдром на хиперактивност и проблем с концентрацията, дъщеря ми също.

Имала съм депресивни епизоди, без лекарствени терапия, но в един момент натоварването около мен ме докара до бърнаут с престой в клиника, лекарства, терапия и бавно възстановяване. Дъщеря ми също има депресия, с периодично задълбочаване.

Румяна М. (тема: биполярно разстройство)
Светът се променя, когато някой ти каже диaгноза, която звучи непозната, страшна и срамна и си само на 15 – когато беше първата ми среща с биполярното ми разстройство - от враг, през срамен етикет,  от мъчителен спътник до добър познат, с когото се научих да съжителствам и ценен учител, който ме насочва по пътя на себепознанието. Обърканите роли в живота ми, загубата на родител в ранна възраст, раздялата със семейството ми, неуспешния ми брак - заради тях разбрах какво е самота, борба за оцеляване, да мечтаеш да се усмихнеш отново, да споделиш с приятел, да видиш света в цветове, извън болничното заведение, далеч от страха и отчаянието. Но също разбрах какво е сила за живот, истинска любов и подкрепа и колко силно е желанието ми да помогна на други, изгубили се като мен да се преоткрият, да им вдъхна надежда и да им кажа, че всичко има своя край и никоя битка не е загубена.