Здравей, аз съм Симеон. Занимавам се с активизъм, изкуство и човешки права, обожавам да пътувам, не мога да готвя и не се страхувам да заявявам че съм гей. Един от организаторите на София Прайд. Както и чичо на прекрасна племенница. 

Днес искам да ти разкажа за един от най-щастливите моменти в живота ми. 

След като завърших 7 клас, родителите ми, твърдо уверени в желанието си да получа качествено образование, ме изпратиха да уча в друг град. Бях само на 13 години, силно привързан към тях и дома си, а трябваше да се науча да се справям изцяло сам в непозната среда и без приятели. Да ходя на училище по цял ден, да пиша домашни, да следя дали съм си платил сметките, да мисля какво да си сготвя, да внимавам. 

Разбира се, бях нов в училище, което ме правеше различен и автоматично лесна мишена за тормоз. Но криех и тайна, която дори нямах време сам самият да изясня пред себе си, нямах дори познания да обмисля. Но момчетата в моя клас знаеха тази тайна преди мен, усещаха я инстинктивно и виждаха плячка. 

Ходенето на училище всеки ден в рамките на една година беше истински тормоз. Мечтаех единствено да избягам и да се върна у дома. Костваше ми усилие дори да ставам от леглото и да извървявам пътя до училище. Имаше дни, в които не можех да спра сълзите си, защото се чувствах безсилен, подтиснат и емоционално смазан. А трябваше да се представям добре в клас, да се справям сам с новото си ежедневие на възрастен. Изминаването на краткото разстояние от квартирата до входната врата на училището ми се струваше като моята Голгота, а обвинявах и себе си за това, че нещо не е наред с мен.

В класната ни стая аз седях на първия чин, а групата от момчета, които ме тормозеха, седяха най-отзад. Във всяко междучасие ми подсвиркваха, обиждаха ме с „педерас”, „педал”, „женчо”, замеряха ме с предмети и учебници. Спомням си, че веднъж започнаха да ме замерят дори с камъни, откъртени от пода. Толкова бяха изчерпали всичко, с което да ме уцелят. Аз така и не събирах смелост да се обърна към тях, да им изкрещя, да се защитя. Затова просто излизах от стаята и прекарвах междучасията в коридора.

Един ден, виждайки ме отново така, една от учителките ми ме попита какво става, защо седя постоянно навън? Събрах смелост, без да се разплача, да й разкажа, че момчетата вътре ми се подиграват, замерят, тормозят. И видях искра в нейните очи. Която прерасна в отприщен гняв. Когато влязохме в стаята тя извика момчетата отпред и ги накара да се извинят. После помоли целият клас да не подминава такава агресия. Изпитвах срам и объркване, че отново съм на прицел, но след този ден, понякога, когато момчетата ме тормозеха, защото те далеч не спряха веднага, се намираше вече и някой друг от класа, които да ме защити, да им изкрещи и да им се опълчи.

Ето затова това е един от най-щастливите моменти в живота ми. 

И до ден днешен не знам защо не се обърнах, защо не го направих сам. Предполагам, че когато си жертва най-голямото усилие е да погледнеш насилника си в очите. Но така и не събрах кураж. Години по-късно със същите тези момчета се сближихме, но емоционалната тежест от този период остави белег в мен. Който всъщност ме превърна в борец. Защото сега съм всичко това, но не и момчето, което се страхува да погледна насилниците в очите.