Здравей, аз съм Михаил. Израснал съм в един от най-големите ромски квартали в България - „Надежда”, Сливен. Още от дете имах голям интерес към училище. Но училищната среда и начина на преподаване ме отчуждиха. Въпреки това, успях да завърша най-елитната гимназия в областта с много висок резултат. Единственото ромче от „Надежда”, което завършва гимназията в нейната над 140 годишна история. Това ме прави горд. Но знам, че успехите и приключенията ми едва започват. Приет съм в Американския университет в България. Още от сега очаквам с нетърпение дипломирането си като бакалавър. Ще бъда първия висшист в моето семейство!

А днес искам да ти разкажа за един от най-щастливите моменти в живота си!

Беше приятен летен ден преди 2 години. Тъкмо бях пристигнал във Варна, за да прекарам лятото там. Разглеждах нюзфийда си във Фейсбук през телефона, когато попаднах на публикация в една от затворените групи на града ми, която не беше нищо повече от поредната доза провокация и насочена омраза към ромската общност. Аз, разбира се, коментирах под поста, като коментара ми събра реакции и контрааргументи. Спомням си, че в началото се заформи дебат между мен и един съученик. Аргументирахме се добре и двамата, докато той започна да усеща, че губи в дебата и аргументите му ставаха все по-слаби. Точно тогава той показа истинската си същност. Започна с лични обиди към мен като: „Скапан мангал долен”, „Умрял циганин”, „Сапун”. На мен тези неща не ми правят впечатление вече – свикнал съм. Опитвах се да му отговарям спокойно, което още повече го ядоса. Тогава започнаха да коментират още двама други мои съученици и неговия по-голям брат в негова подкрепа, с нападки към мен. Но най-фрапиращият момент за мен беше момента, когато той коментира с: “Внимавай как се движиш по центъра, за да не усетиш как острието на ножа ми удря главата ти”.

В този момент изпитах разочарование, превърнало се в гняв, а накрая - спокойствие. Разочарование, защото си делял класна стая с този човек в продължение на 2 години, имали сте своите добри и лоши моменти, както всички тийнейджъри. Гняв, защото осъзнах, че пътят, който съм поел, ще ме сблъсква с такива хора, които изгарят от омраза дълбоко в себе си. И спокойствие, защото това ми доказа, че има спешна нужда от промяна в обществото ни и нещата, за които се боря, не са лишени от смисъл.

След този коментар аз не отговорих нищо. Неговия коментар беше достатъчно красноречив. Мина се ден, когато получих известие, че някой е коментирал отново. Коментарът беше от една възрастна дама, която сподели погнусата си. “Как може синовете на попа да пишат така…”. Дамата каза и няколко мили думи за мен, което ме накара да се почувствам добре, да си кажа, че не навсякъде ще срещам омраза. Тази жена доказа как добротата и отстояването срещу злобата може да накара човек да се почувства по-сигурен и по-добре. Ето защо това е един от най-щастливите моменти в живота ми.

Замислям се за ситуацията сега и не мога да кажа, че съм обнадежден. Свидетели сме на все повече нападения и обиди към най-уязвимите групи в обществото ни. Речта на омраза е нормализирана от управляващите ни. Ако те могат да говорят така в национален ефир и да останат безнаказани, то какво може да се стори за едни коментари във Фейсбук? 

Но вярвам, че всяка малка сторена добрина, може да промени нечии лош ден, да накара човек да се усмихне и погледне с други очи към живота.