Аз съм Кари. Занимавам се професионално с лека атлетика. В по-голямата част на съзнателния си живот съм била спортист. Обичам да бягам, защото когато го правя се чувствам свободна и силна. Опитвам се и да разширявам кръгозора си, като правя други неща, които са ми интересни. Например завърших маркетинг, създадох свой блог, както и серия от видео подкасти. С всичко, което правя се опитвам да вдъхновявам и мотивирам хората около себе си, както и самата себе си.

Днес искам да ти разкажа за един от най-щастливите моменти в живота си. 

Не мисля, че съм била на повече от 12 години, когато в една приятна лятна привечер, се прибирах с мама. Обичахме да ходим пеш до центъра на София и обратно - тя си вършеше задачи, а аз харесвах да се разхождам с нея. Помня, че решихме да прекосим парка Заимов на път за вкъщи. Живея в кв. Хаджи Димитър и до ден днешен обичам да минавам през парка, когато се прибирам. В онези дни, обаче имаше групички младежи, които с гордост наричаха себе си “скинари”, и които можеше да срещнеш на различни места в София. Паркът “Заимов” беше едно от тези места. Аз ги познавах от далеч, защото неведнъж ми се е случвало да да бъда обиждана от такива младежи. Ето защо, винаги бях на щрек. В тази вечер, обаче, помня ясно, че паркът беше пълен с хора, оживен, може би затова дори не се замислих, че мога да се натъкна на “скинари”. С мама минавахме през сърцето на парка, когато ги видях: бяха около десетина момчета и няколко момичета, пиеха бира и носеха кубинки. Уплаших се, но не казах нищо на мама, тя дори нямаше представа. За момент помислих, че и те няма да ме забележат, когато един се провикна: “Гадна маймуна!”. Провикна се толкова силно, че всичко в парка извърнаха лице към него, а после и към мен. Мама се стресна много и стисна ръката ми силно. Последваха още викове: “Гадна маймуна! Да ти е*а майката!” и подобни. Мама ми прошепна да вървим по-бързо, аз обаче ѝ казаха: “Не! Ще вървим колкото можем по-бавно! Тези хора са страхливци и няма да ни направят абсолютно нищо!”. Нямам представа откъде събрах смелост за нещо такова, но знаех, че не съм сама - мама беше с мен и именно нейното присъствие ме крепеше. Знаех, че каквото и да стане ще защитавам мама и тя мен. Останалите хора в парка нямаха значение, с времето си дадох сметка, че страничните наблюдатели рядко взимат участие, защото и те изпитват страх (а може би и те са расисти), но близките хора - те ти дават супер сили!

С мама преминахме бавно и гордо през парка, докато виковете утихнаха. Бях права - никой не се опита да ни направи нищо. Почувствах се силна и щастлива. Реших, че повече няма да се срамувам от подобни ситуации, а ще ходя гордо и с усмивка, защото имам всичко това, което тези хора нямат - любов! Ето заради това осъзнаване това е един от най-щастливите моменти в живота ми. 

След време в университета писах курсова работа за любима моя марка за обувки – “Dr. Martens”. Както се досещаш, имах желание да разбера повече за “скинарите”, носещи кубинки и мразещи различните хора. Кубинките, които свързвах с тях, се бяха превърнали в любимите ми обувки, защото ми даваха сила и заявяваха: “Аз съм чернокожа и нося кубинки, ха!”. След кратък рисърч стана ясно, че скинхед движението има съвсем различна философия. Не е имало за цел да насажда расова дискриминация. Имало е чернокожи скинари, а кубинките са се превърнали в отличителния белег, заявяващ силата на работническата класа. Как може да ме е страх от хора, които нямат елементарното познание за собственото си движение?!

До ден днешен ходя с кубинки и огромна усмивка. Скинари вече няма или поне не се наричат така, има всякакви други гамени по улицата, но това вече няма значение за мен. Минавам през парковете с огромна усмивка и спокойствие - тези хора са страхливи, а аз вече съм много силна!