Българска носия. Кара ме да се върна назад във времето, когато бях малко момиче. В моето село народните танци винаги са били важна част от израстването на младежите и като малка танцувах народни танци в читалището. Основно роми танцувахме, което го прави още по-хубаво, защото българският фолклор и история на нас ромите не са ни чужди, а близки на сърце.

Пелена. Аз съм акушерка и знам какво се случва с ромските деца и родилки след раждане - биват отделяни в стаи само с ромки, без да се смесват с българките. Този факт наистина ме натъжава, защото децата са най-съкровеното богатство на едно общество, а още от раждането си биват отделяни едно от друго.

Гривна с ромското знаме. Нося я всеки ден с мен, защото я свързвам с моята кауза и общност. Нося я като припомняне за това какви усилия ни коства да се борим за нормално съжителство в собствената ни държава.

Училищна униформа. Гимназията беше труден период за мен, тъй като бях обект на дискриминация и дори заплахи за живота си. Не ме прави толкова тъжен фактът за тези моменти, а по-скоро, че гимназията е най-елитната в областта и приемът е труден процес. Тъжното е, че дори и когато ромско дете се пребори и получи възможност да учи там, то бързо се среща с видимата и невидима дискриминация, която го кара да се чувства външен, неприет и отхвърлен. Знам, че има и други деца там, които крият произхода си, за да се предпазят.

Библия. За мен това е не просто предмет, а вид общуване с моя Бог, при когото винаги намирам утеха, мотивация и любов.

Гривна. Когато ме попитат от къде е гривната ми, и аз кажа, че е от кв. Надежда в Сливен, винаги ме питат дали аз съм от там. Да, от там съм. И след това се започва с "ти не си като другите", което за мен е изключително обидно, защото в тяхната представа за да си ром, трябва да бъдеш неграмотен, беден, невъзпитан. Все предразсъдъци, които са в основата на дискриминацията. Обиждам се, защото това не е моята общност, и аз не съм изключение.

Обеци. Обеците са ми подарък от покойния ми дядо. Не знам дали наистина е така, но когато ги слагам, всичко, което съм си намислила или пожелала, се случва. Имам много незабравими моменти с тях, но най важното е, че когато ги нося все едно дядо е с мен – и се чувствам силна.

Чук. Свързвам този предмет с работническите бригади по строежите. Това е изключително тежка работа и често работниците са роми. Искам синът ми да порасне успешен и да се издържа от работа в офис, с химикал. Затова е важно да се инвестира в образованието на децата ни.

Стелаж с цветни гелове. Палитрата от цветни гелове, с които работя. Страстта ми е там, влагам много труд и любов. Просто сърцето ми е вътре.

Рамка за снимка. Рамка за фамилна снимка, която получих като подарък на годежа си от приятели. Със съпруга ми се разделихме, а тази рамка така и си остана, без снимки в нея. Всеки път, когато мина покрай нея, се сещам за моменти от брака ми, и се натъжавам. Бракът в общността ни е много важно нещо и раздялата на семейството е огромен срам и болка. 

Ромско знаме. Горд съм да бъда ром и знамето ни ми носи мотивация - винаги едно седи вкъщи, а друго в офиса ми в кметството в село Горно Александрово. На 8 април - Международен ден на ромите, знамето ни винаги се вее гордо, защото въпреки трудностите, нашата общност е преодоляла всичко - гонения, убийства, сегрегация, и продължава да бъде тук!

Удостоверение за избран кмет. Хората изискват нормални условия за живот в населеното място – пътища, чистота, ток, вода, сигурност – и за всичко това се обръщат към кмета, а аз рядко имам ресурсите, за да гарантирам тези нормални, минимални нужди. Изключителна мъка се поражда в мен, че именно липсата на тези нормални условия за живот в българското село са причина за неговото обезлюдяване и опустяване.

Ръчно изработена чаша за кафе. Истински се наслаждавам да изработвам необичайни чаши за кафе като тази, която направих сама у дома.

Инжекция. Парадоксално е, че ме е страх от иглите, защото съм студентка по медицина. Детската ми мечта беше именно тази - да съм медицинска сестра и на вратата на някой кабинет да пише фамилията ми. Когато си лягах и затварях очи, тайно си мечтаех за това. След като завърших средното си образование, се омъжих и мечтата ми остана несбъдната. Когато обаче през 2019 г. моята майка се разболя, си казах, че трябва да действам. Сега вече работя като медицинска сестра и успявам да помагам на хората.

Микрофон. Микрофонът ми е подарък от скъп човек, и го ползвам всеки ден. Искам да стана певица и съм щастлива, когато пея. В момента записвам песни и скоро ще пусна своя първи албум.

Снимка на любим човек. Снимка на любим човек, когото загубих. Починалият беше мое гадже, с когото вече се бяхме разделили. Загина в катастрофа.

Книжка. Щастлива съм, че има книги, които разказват за ромите. За произхода ни, за езика ни, за историята ни. Като библиотекарка, много се радвах, когато децата от селото идваха, за да четат книги в читалището. Имаме няколко книги, свързани с ромската ни общност, които седят на рафтовете в библиотеката и всеки може да ги вземе, за да прочете за общността ни. Запазването на историята ни в книги е изключително важно.

Раница за гръб от плат. Този предмет винаги го свързвам с трудни моменти. Спомням си как се налагаше родителите ми да ме носят със себе си на работа в гората, като майка ми ме слагаше на гърба си, увита в плат, като раница. Прави ме тъжна, защото много деца имат подобна съдба - вместо да бъдат в училище, да се образоват, да получат шанс в живота, те трябва да бъдат със своите родители на работа. Децата трябва да могат да изживеят своето детство.

Плюшена играчка. Играчката беше подарък за рождения ми ден преди две години. Изключително ценна вещ, която ме кара да се чувствам щастлива, защото винаги я свързвам с моята приятелка, която ми я подари. Спомням си детството ни, училищните ни години, всичко!

Чифт обувки. Подарък от мой братовчед, с когото съм израснала от дете. Бяхме изключително близки, но ме предаде и нарани, когато се опита да ме направи проститутка.

Чаша. Тази чаша ми е подарък от един проект, в който участвах като доброволец. Чашата ми напомня за много добри спомени, които преживях на срещите с младежите. Там намерих себе си и открих много неща, които искам да правя, неща, които са свързани с призванието на живота ми - да мотивирам ромските деца да ходят на училище, и да разберат колко е важно образованието за живота.

Книга. Книгата ми беше подарък от моя много близка приятелка, която почина от Covid-19. Бяхме заедно в църква и винаги се сещам за нея, когато видя книгата.

Меч. Получих този меч при завършването на християнска академия. Повечето, които завършихме тогава, бяхме от ромски произход, вярата в Бог е изключително важна за нашата общност. Наистина съм щастлив да го имам, напомняйки ми за времето там.

Детска диадема. Имам малка дъщеря и ме е страх, че когато порасне, някой ще се опита да се ожени за нея твърде рано. Асоциирам тази диадема с ранните бракове, които се случват в общността ни, и се притеснявам за дъщеря си. Въпреки че ранните бракове стават все по-редки, все още ги има.

Картичка за рожден ден. Може и да е малко нещо, но ми е много ценно. Получих го за един от своите рождени дни от мой колега и много скъп приятел. Ценен подарък ми е, защото ми напомня за приятелството ни, за него и спомените ни заедно.

Дреха. Вкъщи имам дрехи на моето второ дете. Когато се развеждах с баща му, той беше на пет години, и от тогава живее с него. Виждам го рядко и ми е тъжно, когато подреждам дрехите в гардероба.

Биберон. Това е биберонът на моя син, второто ми дете. Дълго време имах неуспешни опити да забременея. За щастие Бог ме дари с дъщеря, но винаги съм мечтала да имам син. Яков е моето второ дете и биберонката му е гравирана с името му.

Старият ми телефон. Всичките ми спомени, снимки, видеа от ражданията, рождените дни, изписването на децата ми, бяха в телефона, но дъщеря ми го счупи, докато си играеше с него. Има толкова ценни моменти, които не можем да видим и докоснем отново.

Учебник. Когато видя учебници, винаги ги асоциирам с миналото в гимназията и настоящето ми в университета. С ученето придобих много знания, но и срещнах много трудности - подценяване, че няма да успея, защото съм ром. Въпреки това аз съм горд и щастлив, защото доказах, че мога. 

Стар елек. Елекът на починалия ми прадядо. Спомням си за него, когато беше жив. Той е човекът, който ме учеше на стари ромски думи. Изключително съм благодарен, че съм имал възможността да се уча от него, да ми дава своите безценни съвети и доброта. Наученият ромски език e едно от важните неща в живота ми. Прадядо ми показа, че трябва да пазим езика ни!

Играчка. Из града започнаха да се движат военни машини и да вървят хора с оръжие. Беше много страшно да изляза да играя на двора. С течение на времето отоплението, интернетът и мобилните комуникации бяха изключени. След месец война майка ми реши да напуснем окупираната територия. Тръгнахме с един-единствен куфар, в който сложихме само най-необходимото. Имах толкова много любими неща, които исках да взема със себе си. Мама ми позволи да взема само една малка играчка – мече.

Шепа пръст. Мама събра пръст от двора ни, за добра поличба и спомен от дома, защото не се знае кога ще се върнем. Но мисля, че ще ни донесе късмет и ще ни даде сили, и вярвам, че ще се върнем в Украйна, защото там се чувствах спокойна и щастлива.

Парчета плат. Това са парчета от оригинални традиционни платове от Афганистан.
Това, което ми доставя радост е, че мога дори далеч от родината си да изработвам традиционни афганистански дрехи.

Кухненски нож. Това е кухненският нож, с който всекидневно приготвям храната си. Винаги, когато видя нож, аз се сещам за хората, които са убити с такъв предмет. В моята родина те са много. Мисля и за собствения си баща, който преди 30 години беше убит от талибаните именно с кухненски нож в собствения си дом.

Рисунка и художнически материали. Рисуването ме прави щастлива. Чрез него изразявам най-дълбоките си чувства и мисли. От дете обичах да рисувам. След като учих в университета интериорен дизайн, трябваше да избера още лекции. Тогава реших да е нещо с рисуване, но не беше достатъчен един курс. Затова записах втора специалност, живопис. А картината представлява автопортрет, като отзад се вижда Лалеш.

Макет на храм на язидите. Натъжава ме, защото предизвиква чувство на носталгия в мен. Не мога да посетя най-свещения храм за язидите, заради непрестанните конфликти в моята страна, Ирак.

Чаша за кафе. Донесох тази чаша от Украйна. Поръчах я специално с моя надпис от едно чудесно малко хенд мейд предприятие. Обаче ценното е това, че подобни чаши имат близките ми хора по света, поръчани от мен с различни думи, подходящи само за тях. И всяка сутрин аз мога да пия кафе заедно с всеки един от тях, пращайки един на друг снимки със своите чаши с кафе. Така чувствам, че моите хора са до мен.

Свещник. Този предмет е свързан с едно специално място. Него го няма повече за мен. Това беше една вила, която от първия до последния пирон беше построена от дядо ми. Там прекарах детството си. След смъртта на дядо, баба ми продаде вилата и разпредели парите между всичките й деца и внуци. Аз не ги взех. Взех си само този свещник, който стоеше на камината във вилата. И всеки път, когато споменавам дядо ми, паля свещ в него.

Свещ. Свещта ми напомня за раждането на моята осма внучка Памела в България. В новата страна, в която продължихме живота си, се раждат вече нашите внуци. Декорацията е от самото тържество, когато бебето бе изписано от болницата. Общо 15 души от голямото ни семейство сме тук, от тях 8 са внуците. Най-голямата внучка във фамилията е вече в университет, тук в България, учи интериорен дизайн. 

Жилетка. Тръгвайки от Сирия по време на войната през 2013 г., взех малко неща със себе си. Сред тях беше тази прежда, странно е, че точно нея взех, не е от най-необходимите на един човек неща. Тази жилетка е първото нещо, което изплетох тук. Бях толкова тъжна, че започнах да плета от тези кълбета. До ден-днешен не съм я обличала, но тя ми напомня за нашия труден път. Оплетох мъката и тъгата си в нея.

Китара. Китарата ми ме кара да се чувствам добре, защото обичам да свиря на нея и това е моето щастие.

Шал. Спомен за Сирия. Това е фолклорен кюрдски шал и ми напомня за страната ми и моето семейство.

Цвете от текстил. Цветето е купено тук, в България, буквално в първите дни, когато дойдохме в страната. Отишдохме в музей и аз купих това цвете. Символ на надеждата за добър живот в България. Пазя това цвете оттогава. Надеждата е, че влизайки в нова страна, няма да се сблъскаме с лошо отношение, а именно с красотата на българската култура.

Игра. Една семейна ценност – арабска игра по подобие на шаха. Напомня ми за годините, в които бях малка. Стояхме вкъщи и играехме. Тази игра е много силен, ярък спомен от тогавашното време. Носи ми тъга, защото сега съм далеч от Сирия.

Учебник. Обичам да уча. Напуснах училище преди 20 години, но не се отказвах от ученето. Сега уча в България и съм в 12-и клас. Това е най-голямото ми щастие.

Бадж. Това ми беше първата работа, а сега се налага да я напусна. Предстои ми да замина, за да живея със семейството си в Германия. Обичам тази организация, защото помага на хората и бежанците, тъжно ми е, защото тази работа ще ми остане само за спомен.

Семейна снимка. Снимката, която вкарва в сърцето ми радост и която кара душата ми да се усмихва, е снимката на моите внуци, които избягаха от бомбардировките, заедно със своите родители – моите деца. Те успяха, слава на Бога, да стигнат до България живи и здрави, спасени към Европа от ужаса на войната. И са щастливи от пристигането им до място, което е сигурно.

Снимка на Алепо. Това е снимка на събития, които са изключително болезнени за мен – на тоталното разрушение, което е родила войната. В моята страна Сирия и моя град Алепо.

Плюшена играчка. Когато я прегърна, забравям за страховете си. Тази играчка ми е от най-добрата приятелка, с която нямам контакт, откакто напуснахме Турция. Но играчката ме направи по-силна и когато я гледам, си спомням за приятелката ми.

Брошка. Спомен ми е от Турция. Живяхме със семейството ми 6 години в Турция, преди да дойдем в България.

Химикалка. Химикалката е от дядо ми. Дава ми сила и желание в ученето.

Часовник. Напомня ми колко дълго не съм виждала и прегръщала моята приятелка, която ми го подари в Сирия.

Готварска престилка. Работя като готвач в афганистански ресторант, където приготвям своите специалитети. Много обичам тази престилка, защото, използвайки я, приготвям афганистанска храна за хората тук, проявяващи интерес към културата на моята родина.

Семейна снимка. Много ме натъжава тази снимка, защото на нея са всички членове на нашето семейство, с изключение на най-малкия ми син, който остана в Афганистан.

Гердан. Напомня ми за хубавите мигове, когато за първи път излязох от Ирак – на посещение в Иран за годишнината от сватбата със съпруга ми, когато той ми избра и подари този гердан.

Кърпичка. Часове преди да заминем от Ирак, когато тръгнахме да се спасяваме, майка ми ми даде тази кърпичка и ми каза „давам ти я за спомен“. Винаги е в мен, нося я навсякъде със себе си. Понеже ми е много ценна, когато пътуваме някъде си я оставям, за да не я загубя. Майка ми остана в Ирак и не сме се виждали от тогава, освен във видео разговори. Майка е добре, стараят се да се опазят заедно с баща ми. Притеснявам се за семейството си всеки ден. 

Лъжичка за чай и сладко. Аз съм от град Бердянск, Запорожка област. Сега окупиран. Той стои на брега на Азовско море. Това е лъжичка – символ на семейството. Радвам се, че живеем с дъщеря ми, заедно пием чай и ядем сладко с тази лъжичка. Лъжичка от моята мама, светла й памет.”

Калъф за слънчеви очила. Когато отворя калъфа на слънчевите си очила, веднага си спомням за морето, за моя дом на брега му, за Украйна... Много сме благодарни на българския народ за помощта, за подслона, чувстваме се защитени. Но аз обичам страната си, нашето Азовско море, плажовете, сухия степен вятър с миризмата на лечебна кал от устията на реките, мястото на моята сила и здраве. Ето защо тъгувам.

Музикален диск. От 10-15 г. го пазя с мен, защото ми напомня за Сирия. Това ми е останало от там. Слушам този диск на известната моя любима певица Джахида Уахба, и ми носи радост. 

Ветрило. Ветрилотото е от една възрастна дама, българка – учителка, която ми помагаше абсолютно безплатно и имаше голям принос в моето научаване на български. Изключително добър, прекрасен и мил човек. Когато се запознах с нея, тя беше на около 70 години. В един от пътите, когато дойде у нас да ми помага, тя ми донесе това ветрило. Тъжното е, че тя почина преди почти една година. Тя беше много скъп на сърцето ми човек, ценен и важен приятел.

Карти. От малък играя карти с баба си. Първия си белот изиграх на 4-годишна възраст, тя ме научи. Водеше ме на море почти всяка година. Аз и баба ми на плажа, на терасата в ресторанта на обяд - играем карти. Тези карти са спомен за човек, който през целия си живот, а и все още, се грижи безусловно за мен и ме подкрепя във всичко. Благодаря ти, бабо!

Лодка. Като транс представител и дете на разведени родители, помня щастието, което изпитвах, когато имах възможността да направя тази лодка с баща си, това, че правехме нещо “мъжко”. Спомням си с каква гордост я занесох в училище, стоя на шкафа в класната ми стая 4 години. “Направих тази лодка с баща ми!” - заявявах на всеки. Тази лодка олицетворява всички малки моменти, в които трептях развълнуван, че съм припознат такъв, какъвто се усещам, че съм “достоен” да правя “мъжките” работи, че съм момче.

Пръстен с дъга. Купих си го, когато бях на 18 години – с идеята да го ползвам за знак, през който други куиър хора да ме разпознават като човек, с когото могат да се чувстват в безопасност.

Пепър спрей. Взех си го след нападението на Рейнбоу Хъба в София и още няколко събития. Не е бил ползван до момента – но винаги, когато има мач и се прибирам (живея на Орлов мост) го стискам както удавник се държи за сламка.

Значка. Докато израствах, често имах проблеми, защото външният ми вид винаги е бил доста butch. И до днес всеки път, в който изляза, съм постоянно нащрек за всяка една ситуация, в която бих могла да бъда мишена. Тази значка е един от първите подаръци, които получих от приятелка, когато започнах да доброволствам в ЛГБТИ колектив. Борбата за един по-добър свят е винаги по-лека, когато е споделена. А аз съм късметлийка да мога да деля мечти и барикади с приятелите, които се превърнаха в мое избрано семейство.

Раница. С тази раница пътувах до Бургас Прайд 2021, където се наложи да я използвам като щит. Огромна тълпа от нацисти на няколко метра от нас. Летящи срещу нас камъни и димки. Един изгорен флаг. Раницата ми напомня за физическото измерение на фашизма, с който трябва да се борим.

Броеница. Един от първите сувенири, които съм купил по време на ваканция с човека до мен.

Каска. Ядосвам се, че се налага в 21-и век да се отстояват елементарни права всеки ден и това се налага да се случва като на война. Каската е от София Прайд 2009 г. - макар много неща да са се променили оттогава, все още сме твърде далеч от състояние на правата, което да ми позволява да живея живота си нормално.

Снимка в рамка. Тази снимка е от квартирата, в която живеем заедно с жената, с която искам да прекарам живота си. Видях снимката още в обявата на апартамента и сякаш това беше знак. Нашето място, където ще грее слънце. И изгря.

Димка и стъкла от бутилка. Димката падна на метри от мен. Видях как уцелиха един полицай с яйце и той просто се избърса и направи крачка встрани. Малко след това запалиха знамето ни… Нито един арестуван. Една шепа хора се бяхме събрали на площада в Бургас зад банер LOVE IS LOVE. Около нас ожесточена тълпа, която, ако не бяха решетките, сигурно щеше да ни разкъса. Заболя ме много силно – не от заплахите, а от съучастието на полицията. Взех си димката и няколко парчета от стъклена бутилка – не за спомен, а за памет.  

Снимката ми за изложбата на Трансмисия. На нея пише "Аз съм истински" - един от първите моменти на социалния ми преход, в които бях горд с факта, че съм транс.

Пола от баба ми. Всеки път, когато майка ми ме види в нея, е безкрайно щастлива и може да живее в илюзия, че има дъщеря.

Билети от изложба. Билетите от изложбата Archetypes ми напомнят за едно прекрасно и мило пътуване с момичето ми. И някак ги асоциирам с всички наши пътешествия, мечти и любовта в нас. 

Керамична лисичка. Лисичката ми е подарък от много близък мой приятел, който ми я подари, когато заминаваше да живее в чужбина. Натъжава ме, защото ми напомня колко жестоки и несправедливи могат да бъдат родителите към гей децата си.

Сърце. Съпругата ми ми подари сърце с надпис "Обичам те". Това сърце ме посреща всеки ден в колата ми и ми припомня каква огромна любов получавам от съпругата ми, каква подкрепа имам от нея, колко щастлива ме прави тя.

Телефон. Телефонът ми беше под постоянно наблюдение. Бившата ми партньорка ми проверяваше чатовете, триеше хора от телефонния указател. Когато заключих телефона си, тя го счупи. Когато скрих следващия си телефон, тя ме преби - 5 часа побой, защото си запазих личното пространство. 

Табло за визуализация. Изработихме това табло с партньорката ми в началото на 2020 г. и досега е при нас, за да ни напомня за нашата визия за съвместен живот. Радвам се, че мечтаем и тъгуваме заедно. Истинска радост е, когато успяваме да се срещнем в мислите и действията. И така вече 7 години. Благодарна съм.

Български трибагреник. Натъжава ме изкривения патриотизъм. Когато развяваш трибагреника и крещиш на някого в лицето, че е чуждопоклонник – защото има смелостта да обича, да бъде себе си и да не се затваря, защото някой друг вярва, че тази любов не бива да бъде видяна.

Бандана. Бандана от Шествие за правата на жените и протестите, което сме организирали с Феминистки мобилизации. Напомня ми, че няма нищо по-силно от общностния дух.

Калъфка за възглавница. Калъфка, част от спален комплект, който дадох на човек от ЛГБТИ общността, когато намерихме място да го настаним, след като беше останал без дом. Напомня ми, че все още предстои дълга борба за социална справедливост и че дори базисните нужди на хората от общността ни не са гарантирани. За съжаление, дори в такива трудни моменти като да останеш без дом, много ЛГБТИ хора не могат да разчитат на семействата си.

Картичка. От човека, когото обичам, който ме прави по-щастлив и по-добър човек, и с когото бих изживял не един, а девет живота. 

Слушалки. Напомнят ми за един от най-мрачните ми периоди, когато бях жертва на емоционално насилие години наред от страна на човек, когото съм смятал за най-близкия ми.

Колекция от сертификати и флаери. Това е колекция от материали от събития, на които съм участвал. Физическо измерение на осмеляването ми да правя всички тези неща, които не успявах, и да се срещам с толкова много хора, които ми дават куиър обичта, която нямах.

Празен тефтер. Исках да направя толкова много неща преди да порасна, но поради страх и срам ежедневно убивах пламъка в себе си.

Значка от София Прайд 2012. Тази година стават 10 години, откакто приех сексуалната си ориентация и отидох сама на прайд – защото нямах приятели, които подкрепят каузата. Сега съм организатор на прайд и всички мои приятели подкрепят каузата.

Стъклена ваза. Често се шегувам, че от тази ваза извадих душата си. Взета от работното място, на което си обещах, че повече няма да работя за нещо друго, освен в услуга на другите.

Плат от опакованата Триумфална арка. Кара ме да вярвам, че когато човек има достатъчно силна концепция зад идеята си, няма нещо, което да може да го спре, за да я осъществи. Прави ме щастлива и защото ми е подарък - живея в много щастлив балон, пълен с любими, креативни хора.

Барабанче. Обвързвам го с “Тенекеният барабан”. В някои общества свободата и борбата за елементарни човешки права е обвързана с едно постоянно барабанене. Разкъсвам се между това, че искам да съм Тук, а знам, че Там няма да ми се налага да съм постоянно с барабана си и да се боря за всичко, което е нормално. Там моят светоглед няма да е “различен”, а решенията за връзките ми - "нестандартни". Имам същите задължения като всички останали и е изморяващо да барабаниш с години, за да имаш и същите права.

Тенджера. Това е моят отговор на тези два въпроса. Най-обикновена, ръждясала тенджера. Тенджерата на баба. Тенджерата, която тикна в ръцете ми, когато ме изпращаше към големия град. Баба е човекът, който ме научи на важните неща, на добро и лошо, на безусловна обич. Баба винаги се интересуваше дали сме добре, а не защо не сме й се обаждали. Не досаждаше с въпроси защо не сме или кога ще се оженим. Въпреки че искаше да ни види щастливи. Баба не успя да види много неща в живота ми. Не успях да й кажа, че съм гей, да й разкажа и покажа как и с кого живея. Но се надявам, чрез тази глупава малка тенджера баба да знае. Че съм добре. Че съм щастлива. Че я обичам безкрайно.